Предавам се. Сама завързах си ръцете.
Душата не броим – отдавна е на възел.
Виновно ми мълчи, отказа се да свети,
обърка всичко, чак житейския си пъзел.
Уви – оръжие не нося, да го сложа,
тъй, както му е ред, пред своя победител.
От бедния ми кон остана само кожа
и спомен за галопа с вятърче в косите.
Доспехите си хвърлих рано – бяха тесни.
Тежаха ми и стягаха ме в раменете.
Платих ги с мои рани – стори ми се честно.
Предавам се. Сама отрязах си крилете. ...