Поредният номер в една картотека
Струна съм -
до болка опъната
между зъбите
на безръкия -
Цигуларят в 202.
Проскърцващи мисли
фалшиво издраскаха в погледа
въпроси от вчера:
-"А утре как ще изсвиря Бетовен?!",
-"Как ще прегърна сина си?!",
-"Как ще се слея с тълпата?"...
щом съм различен -
недъгав.
Вази се чупят,
аз съм ударът,
почернил всеки проблясък.
Мракът пред слепия
във стая с цветя
и балони,
и алчна безцветност.
Кутия с прегради -
игра да опознаеш всичко
с очи -
широко затворени,
две угаснали звезди
преждевременно.
За утре, Рали
има мечта -
слънчогледи -
поне едно
от двете слънца
на този свят да я стопли.
Огъвам се до сиво от яд
под изтърканите колела
от количката
на Томас -
на него не му пука за утре...
Той роден е така -
недъгав.
И не пита защо, докога...
Но и не знае как да се смее.
Има в ръката си снимка една
на момче от отбора по футбол
с номер 22.
Утре Томас става на 20,
ала все още не знае
какво е това
да бягаш,
свободно да ходиш.
Той е момче с номер 9856
в една градска болница,
Рали е 5671,
Цигуларят 869...
Аз не съм нищо,
просто онази надежда,
която сковано стои като пропаст
помежду ни.
Не говоря, не викам, не споря -
за гърлото ме е хванал недъгът.
Аз съм поредният номер
в една картотека.
© Киара All rights reserved.
