Поредният сън
Тя с горите играе на огън
и спасява ги после от дим,
чака знаци, че с нея е Бога,
търси своя изгубен любим,
не поставя в дома си решетки,
сувенири от много места,
пуска птици, затворени в клетки,
за да имат безброй небеса
и върви, тя върви по спирала,
ходи сякаш сред тънка мъгла,
знае само, че тук е стояла,
знае само, че тук е била
русолява, с коси от коприна,
самодива от гъсти гори,
не, не чака нощта да премине,
самодивските нощни игри,
но защото играе си с огън,
шепне думи от пушек и дим,
шепне тихи молитви към Бога,
търси своя изгубен любим
и го среща в море от надежди,
тя намира и път, и следа,
но към извора тя не поглежда,
само пие от него вода,
пак отмята косите си руси,
слуша птиците, маха с ръка,
утешена след всяка покруса,
пак след болка заспива така,
че сънува лазурни небета,
бели кораби с бели платна,
морски птици над сини морета,
черно-бели шахматни петна,
после тихичко тя се събужда,
без да чака камбанния звън
и закичва косите си с ружа,
преживяла поредния сън.
© Димитър Станчев All rights reserved.
