ПОСЛЕДНИЯТ ПРИСТАН
ПОСЛЕДНИЯТ ПРИСТАН
Последният пристан мълчи
в последни минути на почит.
Ние впиваме влажни очи
надолу, в студената почва.
От там ни отвръща печал,
столетия сбирана, сякаш.
Морета от мъка видял –
последния пристан ни чака.
Ковчегът, покрит със цветя,
на дъното ляга смирено
и първите шепи земя
туптят, като пулс, учестено.
През воплите чувам съдбата:
“Човече, не можеш да свърнеш.
Не можеш да идеш нататък.
От пръст си – в пръстта ще се върнеш!
Но живей, за да бъдеш обичан!
Всичко друго е миг суета.
Ако в края ти някой заплаче –
си оставил по пътя следа."
© Румен Ченков All rights reserved.
