Последният пристан
Подследният пристан
Като безпризорни деца,
забравили как и защо са родени,
в небето безцелно се скитат
оръфани дрипи -
последните жалки останки
от буйните гриви на черни,
доскоро изригващи тътен
и мълнии, облаци.
А моите мисли се лутат,
подобно на кораб със счупени мачти
в море от болезнени спомени
и търсят напразно
потънало вече пристанище.
Навярно пак искат да върнат
отдавна отминало време,
в което изчезнаха всички мостове,
табели и... пътят към теб?
Остана ми само любимият образ,
гравиран дълбоко
във моята памет.
От него ме гледа
жената с красиви очи -
очите, в които потъвах
без страх и спасителен пояс,
забравяйки всичко,
освен... че обичам.
Ти често се връщаш в съня ми,
с усмихнато ведро лице,
но в миг се стопяваш,
когато протегна ръце.
А толкова искам
отново да бъда момчето,
което,
докоснало твойте коси,
летеше в безкрая,
възседнало чудни мечти?
Накрая... попаднал в миража
с любимото наше море,
ще тръгна с вълните
към стария пристан,
на който ме чакаше ти.
При теб ще застана,
забравил реалния свят
и там ще остана...
Завинаги...
`
© Христо Запрянов All rights reserved.
