Последното слънце
Търкалят се дните по склона на Времето
като циганска, пъстра двуколка.
Разпиляхме в браздите
непокълнало семето
и сега
край огнището
зрее болка.
И есенни птици с крилете на лятото
към своята пролет отлитат...
А последното слънце къпе във злато
зеления дом на щурците...
Зад прозорците прашни не свети надежда,
когато денят умира...
И никой към пътя в нощта не поглежда,
да види дали се прибираш.
Люлее се паяк на мрежата тънка,
в безвремие сънно зареян.
Скимти Самотата като куче отвънка,
и сяда със теб да вечеря...
Последното слънце със болка долива
празната чаша на дните...
Случайна сълза мълчаливо се скрива
в кладенеца на очите.
© Гълъбина Митева All rights reserved.
