Потъване
срещам мълчания.
Потъпквам надежди.
Разкъсвам стремеж.
Извивам ръцете
на диви мечтания.
Разравям жарава
от тлеещ копнеж.
От златните жили
на свойто съзнание
извличам зърното.
Промивам с тъга.
Захвърлям страха
на любов разстояние.
Полепнали истини
крия в мига.
Пътеки проправям,
без право на избор.
На тъжните спомени
вия гнезда.
Взривявам дъната
на тъмните извори
и пия без мяра
кървяща вода.
Кося дъждове.
Разоравам пустини.
На душата дървото
жестоко сека.
Наранявам плътта
на морето до синьо
и бодливата болка
погалвам с ръка.
Блуждая, пробудена,
в сънни терзания.
Отхвърлени ласки
погребвам в пръстта.
Целувам дъха на
цветя от стомана.
От стъклени страсти
строя вечността.
Потъвайки в себе си
срещам отричане.
Докосвам на нищото
тъжния рай.
Животът, уви,
е фатално обричане,
а смисълът - скрит
зад великия край.
© Валентина Шейтанова All rights reserved.
