Пред вратата на рая
Сърцето дарих ти без нищо в замяна,
прие го, ти беше красива засмяна...
Погледнах те нежно в очите... Сияят!
Пред нас е вратата... Очаква ни раят!
И можехме мила да бъдем щастливи,
в полето да ходим на твоите ниви...
Съдбата ни беше у тебе и в Бога –
с любящо сърце... и не така строга...
Тъй беше обаче в началото само,
главица склонила на моето рамо...
От где се промъкна в сърцето омраза
и плъзна в дома ни – същинска зараза.
От този миг, мила, настъпи промяна,
от твоята обич – следа не остана.
Каквото да вършех – намираше грешки,
осъждаш ме вечно с критични бележки.
Усещане имах сърцето че спира...
щом щастие то у дома не намира.
Страхът бе блокирал ума и душата,
утеха потърсих от Бог в небесата.
Не бих боледувал, да бе ме любила,
ти би ме дарила с мъжествена сила...
Не казвам, че бил съм светец и безгрешен,
оценка си давам през погледа днешен.
Не зная били ли сме лика-прилика,
последната дума ще има критикът.
Оглеждах се в тебе като в огледало,
а то отразява какво е видяло.
16 юни 2007,
16,40 часът
© Иванъ Митовъ All rights reserved.
