През портите
Разтворени си бяха портите ми, като длани,
очакващи във летен зной дъжда.
Но ти встрани остана, а капани
постави за неутолената ми жажда.
И ето, вече двадесет години с теб
все тъй се разминаваме на сляпо.
До теб съм аз, а ти до мен...
но все така от сухота е празно.
Дочувам все "обичам" всеки ден
и всеки ден съм толкова ненужна,
от мъжко себелюбие си угнетен,
а аз жената плаха и уплашена.
От слабост щом пропадна и се срутя,
не ми подаваш нивга нежна длан,
когато сутрин със сълзи се будя,
в гръдта ти няма топлина за мен и плам.
Защо съм ти, се питах, и не зная
защо оставам пак до теб и докога...
Не питам вече небесата, не гадая.
Със теб или без теб съм все сама.
През портите ми никога не влезе,
за да си останеш слънцето за мен,
но топъл лъч през бури ме намери
и ме погали в сбъднат цветен сън.
Защо потропваш, като някой скитник?
Аз вече не те чакам, не те каня в мен.
С залостени от самота врати осъмвам
и литвам през прозорците навън.
Там, във небе на своите мечтания,
намирам се по-истинска и по-добра.
Летя във нереалното на своите видения
и как не искам никога да съм сама...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
