ПРИКАЗКА

В леглото лягам и заспивам,

унесена във сън дълбок.

Луната светлина разлива

в прозореца ми бял, широк.

По сребърни лъчи изпраща

вълшебна, приказна кола

и нежно за ръка ме хваща -

със нея аз да полетя.

Излитаме със страшна сила,

препускат лунните коне.

Под нас земята се разстила,

като рисунка на дете.

И музика се чудна лее,

бълбукаща от извор чист,

и вятърът край мен лудее,

сияе взорът ми лъчист.

Където поглед да отправя -

все светлина и красота!

Смутена, питам се накрая

не е ли приказка това.

И изведнъж страхотен трясък

раздира нощната тъма.

Светкавица със огнен  блясък

ли бе наистина това?

Събуждам се и се оглеждам:

спокойно, тихо е навън,

към стаята след туй поглеждам -

оттам дошъл е този звън -

На пода вазата строшена

е станала на стъкълца.

Към мен се взира удивена

със хилядите си лица.

Събирам стъкълцата малки,

унило впила поглед в тях.

Ах, как боли и колко жалки

мечтите ми са в този час.

От сън прекрасен породени,

живеем с хубави мечти,

но от живота поломени,

парченца сбираме, уви!