Имало едно време,

ама на теб хич да не ти дреме,

едно момиче страшно красиво,

но за съжаление не много щастливо.

Тя била невиждана принцеса,

баща й вечно държал на прозореца завеса,

това я карало по цял ден да тъжи,

но баща й искал да я предпази от лъжи.

Принцесата се чувствала самотна,

въпреки че стаята й била страхотна.

Тя не обичала да е сама

и вечер, когато станело непрогледна тъма

тихо напускала замъка,

сядала в близката гора на камъка,

където я чакал красив момък,

на знатен род потомък.

Двамата се забавлявали

и дори не осъзнавали,

че един за друг са те родени

и не могат да живеят разделени.

Но баща й промяна в нея открил

и не след дълго причината разкрил.

Той бил страшно бесен,

казал, че на момъка светът ще му се види тесен,

защото никой с царя не може да се подиграва

и с дъщеря му да се заиграва.

Един ден принцът до двореца се добрал,

на царя признал, че дъщеря му избрал

и иска нея за жена,

защото тя за него е една.

С думите си царя омагьосал,

с добротата си го той жигосал.

На следващия ден се царя с тях сбогувал,

принцът с принцесата надалеко отпътувал.

За баща си девойката не забравила,

на сватба го тя поканила.

С него тя се разделила,

на своя мъж се посветила.

Заживели те щастливи

с децата си красиви.