May 7, 2009, 12:42 PM

Приказка

  Poetry
526 0 0

             ПРИКАЗКА

 

Изчезна връзката между нас,

в пропастта на нищото.

А бяхме свързани с въже -

нишки от доверие.

Безбройни остриета на годините -

режат въжетата от нерви.

Заблуда е, че домът е крепост.

Остарели децата ни,

хляба на надеждата раздават.

Уплашени ветрове от кавги -

плачат в комините.

Страшна е приказката,

но някой ден и тя свършва.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Мимо Николов All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Изгубих се в посоките на дните 🇧🇬

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...