Приказка, от стар рибар научена
Прости ми, тате!
Прости, че идвам чак сега,
но лятото виновно е –
в сърцето ми разля пожари.
Отне ми време да ги потуша.
Искра от огъня му нося,
с нея да разпаля
окото на посърналия, стар фенер
и под клепача му
отново спомените да се сгушат:
един баща как учи дъщеря си
да лови лефер,
и как притихнало морето
топлите му думи слуша,
и как за разказа
отблагодарява се богато
на посивелия баща,
на малкото му, къдраво момиче...
На онзи мост, признавам,
че не ходя вече, татко,
и корда не опъвам,
и по пясъка не тичам,
и по брега не правя вече
безбройни цигански кълбета,
единствено във дългите ми вечери
понякога, признавам,
че отивам край морето.
Заслушвам се във тихите вълни –
как шепнат приказка,
от стар рибар научена:
небето молил за момче, ала уви,
за втори път
със дъщеря дарил го случаят.
И той я учил въдица да мята,
мотор да кара, да зарязва лозе...
Обратно пътят до дома кърви,
осеян сякаш с гвоздеи...
Прости ми, тате!
Прости, че идвам чак сега.
По мъжки във сърцето си гасих пожари.
Порасна твоята по-малка дъщеря.
Една жена е тук, без страх
свещта на спомените да разпали.
© Даниела All rights reserved.
