Приказка за луди
Не знам отде го е дочул,
дойде нощес да ми разкаже,
иззад пердето ми нахлул,
побъркан вятър с поглед влажен,
че някой като мен не спи.
Навярно старите липи,
от скука в тих среднощен час,
разказват приказка. За нас.
Луната любопитен нос
подава. Смеят се звездите,
сънят ми хвърля поглед кос:
— Отивам си! Ще извините
това, че тръгвам, но не са
ми лудостите по вкуса.
Часовникът назад-напред
брои минути. Докъм пет.
Потръпва сънният квартал,
денят целува го и буди...
В съня си вятър премалял
дописва приказка – за луди.
Зората с влюбени очи,
с кафе подкупвам – да мълчи...
И мъничко го подсладих,
с един нощес написан стих...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
