Приказка за мига
Птицата досега не бе летяла -
не бе усещала какво е синева.
Присвита, крила бе прибрала -
не бе дочувала зова на порива.
Поглеждаше ятата полетели,
реещи се свободни над света,
дочуваше и звучните им трели,
удивена от ритъма на песента.
Зима бе, премръзнала и гладна,
с подскоци стигна до беседка…
в двора на един човек попадна,
добър бе, но сложи я във клетка.
Трошици даваше й, също и вода;
на топло бе, не зъзнеше сиротна,
но птицата тръпнеше за свобода -
сред „топлината” му бе самотна.
На песен искаше той да я научи,
най-чудна композиция от звуци,
невъзможност бе да се получи -
различаваха се техните езици.
Униваше, перата си отскубваше,
покой нямаше в деня, във нощта.
Разголваше се цяла и погубваше...
неистово „вървеше” към смъртта.
От удари в пръчките на клетката
вратичката сама в миг се отвори,
излезе бързо, възхити я гледката
и свободата на сините простори.
Крилата болни разпери лекокрила,
след миг бездиханна падна и умря.
Преди смъртта щастие бе открила -
един, едничък кратък миг… летя.
© Анета Саманлиева All rights reserved.
