Приказка за щастието
Приказка за щастието
Стоя на понтона и чакам зората,
загубила вяра в човека,
без жалост отхвърлена, на мрака захвърлена,
като сирак без опека.
Една просякиня, самичка и къдрава,
тихо сълзите си скрива.
Носи кутре във сукманчето мърляво
и като дете го приспива.
Пее му тихичко песен горчива,
родена в на вятъра воя,
за птичка, която те прави щастлива,
ала миг дори не е твоя.
А щом излети тя далече в небето,
избира си друг на земята.
И него докосва. Миг пее сърцето.
И... пак е на власт тишината.
А аз съм си тук, на брега на морето
и още очаквам зората...
Потънала в болка не чувам в небето
на птичка как пърхат крилата.
© Владислава Генова All rights reserved.
