Приказка за вятъра
Автори: Djein_Еar и Rudin
Небето във ширити се протяга
раздипля облаци в ефирен тюл,
а залезът със кадифе пристяга
градчето в капишоновия чул.
А твоите коси са сянка блага,
снагата ти е бялата бреза
и чудя се, с кого в нощта поляга,
кому си ти най-вярната жена?
На вятъра бездомен съм стопанка,
душата ми в прегръдките лежи
и диша вихрогонната му сянка,
и в циганското лято се теши.
На вятъра? Но ще ли той да може
да милва те и буди всеки ден?
С целувките по меката ти кожа
той чувства да събужда като мен?
Той, вятърът, приятел ми любим е!
Доказва го със песенния стих.
Събужда ме със ласки невидими
при порива на полъха си тих.
Дори и да лудува зад стените
и стълбите към тебе да руши,
не би могъл чаровно-ненаситно
страстта ти, като мен, да потуши!
Да, вярно е! И мостове събаря!
Не ми се врича, нито се кълне
в любов безмерна. Той е господаря
на страстите в бушуващо море!
Докато с вятър в облаците плуваш,
а аз – красиви стихове редя,
ще мине времето ни за лудуване –
с какво тогава ще те утеша?
Тогава ще сме в кроткия си залез
и морен, ще полегнеш в моя скут.
С очите си и с пръсти ще те галя,
теб, вятъра ми - верен мой съпруг!
© Иван Христов All rights reserved.
