Притча за Любовта
Огромен дъб надраснал вековете
(опиянен във свойта висота)
в подножието си съгледа цвете,
и заплени го тази красота...
Забравил бе какво е пъстротата
на цветовете в нежната дъга,
и аромата дивен на цветята -
Замисли се над своята съдба.
Да, той изпрати толкова столетия
в съзерцаване на собственото аз,
но бе пропуснал да усети, клетия,
магията на тихичкия глас
във скритото сред шумата му птиче,
от полъха на вятъра сред клоните...
И ето, че сега в това кокиче
(и във вихрушката на спомените)
разбра, че пропиляни са годините,
с които щедро беше надарен...
*****
А в този миг във висините, сините,
космато - черен облак устремен
нахлу и плъзна сянка уродлива
над стихналия в унеса си лес.
Дошъл бе той със мисъл да убива
и много щяха да са мъртви днес
в агонията на неговия гняв.
Започна се -
Потоп и ураган
стовариха се на земята, всяха ужас.
Уплаши се и древният титан,
но не за себе си, че с неговата възраст
надвивал беше не една стихия...
За мъничкото цвете се уплаши,
че в идващите водопадени потоци
то като нищо щеше да се строши -
Замисли се как може да го скрие.
*****
Дойде нов ден и всички хора спираха
до падналия сякаш вечен дъб.
Мълчаха. Просто нищо не разбираха...
Сърцата им се пълнеха със скръб.
Единствено едно дете се вгледа
във цветето, и само то разбра,
че във смъртта му имаше победа,
че бе се жертвал той за Любовта...
Наведе се и нежно го погали.
*****
Отмина този миг на времето под пелената,
но споменът така и не забрави.
Откри тогава в себе си жената,
и нещичко от себе си остави...
02.05.2014.
© Георги Каменов All rights reserved.
