Приятелят на мъжа ми
Ти беше луд по мен.
Готов на всичко.
Бе сянката,
която се обричаше
да бъде двойника
на мойта сянка
и под нозете ми
тревичка...
Икона бях за тебе,
пред която ничком
молитвено обичаше,
обичаше, обичаше...
Гласът ти бе
трептяща струна,
опъната до скъсване
от благоговение,
когато името ми
със копнеж изричаше.
И после - онова старание,
с което се опитваше
да се харесаш.
И погледите замечтани...
Аз бях за тебе
снежната принцеса,
недостижима,
но така жадувана...
Беше щастлив,
когато ме сънуваше.
Не смееше да ме докоснеш,
но във сърцето ти витаех,
макар
да чувстваше,
да виждаше,
да знаеше,
че аз не те обичах...
... Сега преливам двата гроба -
на моя мъж
и твоя.
Един до друг.
Наоколо покой.
Говоря с двамата.
Оплаквам се
сама във здрача.
Поглеждам към лика ти
върху камъка.
Незнайно откъде и как,
но от очите ти
текат сълзи
Ти плачеш...
© Диана Кънева All rights reserved.
