Нека не говорим за умора,
за сивото и скучното,
да откъснем тревица от двора –
нека седнем и подишаме.

Уж са думи като думи,
а устата ни – слепени,
уж сме възрастни, разумни,
а от глупости се пеним.

Раменете ми тежат от слабост
пред погледа ти някъде изгубен,
взе ми даже глупавата радост
да те гледам, докато си буден.

А когато ме притиснеш крепко
и заровиш пръсти във косите ми
наистина ли не усещаш тръпка...
прости ми, скучна съм, а ти – ценител.

Да беше ме отхвърлил леко,
щях да си поплача и забравя,
но от съня ми не излизаш
(пък и взе го),
явно аз не знам какво и как да правя.

Така си те обичам, щом те няма
и плача си, когато вече спиш...
за теб жена да съм и нищо във замяна,
но ти на ласки даже се скъпиш.

Да те помилвам стана привилегия
и само със очи понякога те моля
да ми подадеш от листа, онзи белия,
та сълзите си в него да отроня.