Запалих свещ
пред олтара на новия ден.
С тайнствен отблясък
този пламък свещен
самия Рай призова:
где сводът небесен тъй странен
и близък рисува човешка тъга;
где ангели в танца си нежен
забравят що е самота
и се усмихват блажено,
опиянени от красота...
А моята душа-дете
усети вечната прокоба:
мигът на щастие
умира в нашата утроба.
© Ирена Стоянова All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
