Пролетна целувка
Не се прощавай, тихо ще шуми
вечерникът във листите на мрака,
последните уморени лъчи
ще се приплъзват топло във шубрака.
А аз ще бъда в сянка на бреза -
по-бяла, по-изнежена след дълга зима,
очите ми, разтопили снега
все още са за другите енигма.
Запазили на лешника цвета
и детската усмивка вироглава -
не се сбогувай, тази топлота
ще може пак и луд да подлудява.
В ръцете на вечерната тъга
ще свети онзи лъч пропаднал долу
и отразен в очите на жена
ще обещава всичко и отново...
Защото дълга беше зимата за нас
и плака за последно сам капчукът.
Оставам тук, покрита с розов цвят
за първата си пролетна целувка.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
