За първи път седеше ти до мен,
падна се чест във такъв прекрасен ден
в очите ти морни плахо да надзърна
и в спомените скрито да се върна.

Усмивката ти нежна на лице,
пред мен, стоящ на колене,
накара ме да бъда поне веднъж различна,
да настръхвам, макар и толкова типично.

Да, знам. Често виждам те пред мен,
но не и пак във този грешен плен!...
Навън безспирно продължава да вали,
но огънят във мен не спира да гори.

Кажи ми как във всичко имаше надежда?
Любовта вървеше без от страх да се оглежда.
Невиността - заличена беше тя от мен,
пристъпвайки отново във грешния ти плен...