Прости... ми...
Le garcon aux yeux bleu vif
прости ми...
че го обичам,
че само него виждам,
когато вземеш слънцето
си от деня, когато пращаш
с бавни стъпки само тъмнина,
когато звездите са негови очи,
а аз се нуждая болезнено от
светъл път, и този път е
неговият дъх.
прости ми...
че дишам, за да вдишвам него,
че чакам... нощта да падне, за да
сънувам него, че плача през
неговите очи... че в него чувам
пламък от отминали мечти,
когато вече е глухо по улица
"Самота", номер "Безкрай",
и се надявам на нечии стъпки в
непробиваемия от студ Рай.
прости... ми...
вече нямам сили,
слагам нощната си маска
и заспивам с отворени, кървави
очи... отмалели от желание,
прихлупени в сълзи, загледани
в среднощния безкрай, изплашени от
лунния вой, молещи за вечен покой...
очи в мечти прашасали, потънали,
в тръни търсещи бодлива светлина,
своя път неизминали, очи целуващи
надеждата...
прости ми...
с неговото име
по устните ми с
гвоздей изрисувано
оставам да чакам вечността.
© Александра Ангелова All rights reserved.
