Просто не питай!
Златният клен
прозореца е изпълнил.
Глас и слух нямам.
Май са излишни...
В стих пращам треви,
мляко и зърно,
ябълков цвят и
клонче от вишна.
Свежест от вятъра.
От изгрева нежност.
Как сладост разделят
пчелица и цвят.
Как тръгва поточе
от бук към безбрежност.
За Дева и Син
и защо са ми святи.
За мама ще кажа.
За топли очи.
За сребърни пафти.
За отрязана плитка.
За нежна светулка,
що в люляк се скри.
За щурче край огнището
и печена питка.
Ще има куплет
и за тези звезди,
за сребърен месец,
като вежда извита,
а когато заспиваш
и лампата угасиш,
в съня ти ще шепна ли,
просто не питай...
© Красимир Дяков All rights reserved.
