ПЪТУВАНЕ НАСАМЕ
Пътят лети срещу мене, раззинал широко уста.
Да ме погълне ли иска? – Не зная!
Не това ме вълнува сега.
Зад волана аз си мечтая
за отминали слънчеви дни,
една усмивка щастлива
и радост в две мили очи.
Защо ли не мога отново да върна всичко назад?
Помня аз – болка ще има, засенчваща целия свят.
Но не се тогава предадох, пак изправих се на крака,
а след време тя покори ме –
с вълните черни, очите и на походката гордостта.
Отсреща задъхва се пътят, отворил свойта уста.
Какво желае не зная, за друго си мисля сега
с болка в ума и сърцето –
пред очите ми постоянно е тя.
Не видя бъдеще в мене и никой няма вина.
В живота се случва това.
Но когато силно обичаш
и пред нейното щастие да си чист,
пред теб остават само
споменът,
мъката
и пустинята на белия лист...
В мрака пътувам и гледам напред
където се раждат светлини, ред подир ред.
Разговаряме двамата с него –
аз и пътят – сами през нощта.
- Човече, какво още търсиш сега?
Не ти ли стигнаха раните, които нанесе ти тя?
Спомни си как с теб се държа,
за обичта ти когато разбра.
Погледни себе си, обърни се назад –
такъв е той, Вашият свят,
свят на лъжи и на сметка,
в който любовта истинска
е затворена в клетка,
онази любов, като небето чаровна, безкрайна
и за сърцето омайна.
Реши пътят после да замълчи
и впери в мене твойте очи.
Не можах да призная на себе си аз
и на него, на пътя, в среднощния час,
дали в нашия, човешкия свят
има възраст такава,
която обич вече не заслужава.
В нощта сме заедно с пътя
и черната му хищна уста.
Дълъг е той, това зная.
Свързва, като че ли, с вечността.
Затова ще си аз пожелая
да ме докосне там любовта...
Четейки всичко, някой ще каже:
- Напразни са твойте мечти!
Не зная ще се сбъднат ли даже.
А тази нощ, срещу мене...
Пътят лети...
© Вили Тодоров All rights reserved.
