Равносметка
Изкачих се до билото на живота си -
исках да видя какво има по-нататък.
Пресметнах какво съм взела,
какво съм дала....
Простих на всички,
които ме целеха право в душата.
Събрах трохите от мене самата.
Избистриха се очите ми зелени
(сълзите свършиха това вместо мене).
Раняваха ме и съм ранявала,
обичаха ме и съм обичала.
Предаваха ме приятели...
Но след всички микроинфаркти
сърцето ми пак за обич възкръсваше,
разпъвано между клади и кръстове.
Носих смъртно болезнени рани -
от белезите научих се да прощавам.
Бях слаба и силна бях,
плакала съм и после съм пяла.
Вървях през бури - падах и ставах.
Летях,
макар крилете ми да бяха кършени...
Уморена съм от много раздели,
но пък съм като есен богата.
Срещнах по пътя си хора различни,
жадна пих от много извори бистри,
след злините душата ми пак оцеляваше...
Скоро видях в косите си скрежа.
Научих се да не се предавам
и мъдро да гледам на всичко край мене.
С везни не съм мерила каквото съм давала.
Едно любопитство ме гложди –
какво ли има до края?
Сигурна съм, че има по пътя ми още
поляни дъхави,
със лютичета обрасли и с омайниче.
Там някъде има скрито имане...
Не успях съвсем да порасна -
понякога в очите ми детето наднича,
на мене то много прилича,
усмихва се,
защото знае, че го обичам...
© Ваня All rights reserved.
