Раздвоение
Сам стоя. В душата си. Изправен.
Питам я: "Защо си все сама?"
Тя диша тежко: "Извинявай!
Седни! Прав не стой!
Поне веднъж да разговаряме
спокойно,
че омръзна ми сама...
Знаеш ли!... Като си помисля,
че някой ден ще си отида
и ще те оставя да изстиваш
сам в земята сива...
става ми тъжно и студено,
звездите каменеят зли,
птиците от път се не връщат...
направо, без теб няма
да съм същата...
Затова, не ме оставяй,
бъди във мен,
докато сме заедно
да ти приспивам сърцето вечер,
да му се радвам и му се наплача -
защо човека не е вечен...?
Жадувам неразделност...!"
Слушах я вглъбен...
Да, някой допуснал е небрежност...
© Валентин Василев All rights reserved.
