Разговарям с луната и себе си
Цяла нощ напращяла
мен да чака луната навън,
по стъклата ми
рими златни рисува
и зове ме
със шепот от сън.
Гръб обърнах ù,
като непозната.
Завъртях се в постелята
почти до зори.
Щом очите ми срещна, попита,
- Хайде, кажи ми защо?
- Може би страх е,
не че не искам,
а от въпросите хиляда по сто.
Много време отмина.
Пролетта е преминала.
Лятото, ще си тръгне и то.
Есента ми почти е пристигнала,
а скоро зимата
ще заскрежи своя глас,
ако този, до мен който спи,
не завие ме, как ще се стопля
с лъжите от страст.
Преподреждах душата,
сърцето и мислите,
цяла нощ с полудяла луна,
и разбрах, че страхувам се
всъщност не от сезоните,
а от пожарите буйни в кръвта.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
не се страхувай 