Разговор със себе си
Нощта пристига с пълнолуние.
Блести небето в черно злато.
В тревата пеят сто щурци
сонети за горещо лято.
Стоя пак сам и уморен,
потънал в спомени далечни,
звучи натрапчиво рефрен
от стара песен с думи вечни.
Отива си денят, настъпва мрак
и всичко тайнствено покрива,
запява някъде, незнайно как,
една планинска самодива.
Изминах път трънлив и прашен,
понякога се срещах със смъртта,
но все пак стреснат, поуплашен,
изпращам всеки ден нощта.
Обичам те, живот, не ме напускай,
аз толкова неща не съм направил!
Поспри за малко, време, не препускай!
За болките си вече съм забравил!
© Стефан Моцов All rights reserved.
