”Разходка из раята”

Ето мойте думи, ето моят лист.

Разхождам се из София без работа и цел.

Разглеждам хора, сгради... чист провинциалист.

И виждам аз ферари, а до него сив панел.

...

Небрежно подминавам, вдигам рамене.

Замислям се за бедност, глад и суета.

В главата ми с насмешка: Има и по-зле!

Устата силно свита, а от там свирня.

...

И свирката се носи, хора се въртят.

О, значи тези хора чували все пак.

Но думи не проронват. Не... хората мълчат.

Те чуват, но са неми. И клатят се във такт.

...

Тез хора са оставени, от други, не от нас.

Не вярват те на никого, във нищо и въобще.

Тез хора са забравили за собствения глас.

Те чуват свирки само, но не знаят откъде.

...

А аз тук ще остана, да си свиря само.

Докато не дойде човек разгневен.

Докато не дойде и не ме хване за рамо.

И не каже, стига вече, идвай ти със мен!

...

И тогава, доволен, пред всички ще стана.

Ще спра да свирукам, ще тръгна напред.

Щом думи изричат раи пред султана,

значи с раята тук всичко е в ред!