Разказано с мълчание
Морето, ронещо въпроси,
отдавна стъпките ми чака.
Излиза на брега си босо,
затичва се към мен разплакано.
А после с устни ме рисува,
тъгата мътна надживяло
и във вълните му танцува
удавен спомен за раздяла.
Момичето провинциално
за него е една принцеса.
Денят – пленително реален –
не е сценарий за пиеса.
Придърпва ме егоистично
в сърцето си, така дълбоко
и с поглед влюбено лиричен
на дъното заравя болка.
А аз наистина се чувствам
единствената му любима
и по солените ми устни
следи от морска обич има.
Но, щом си тръгна, ще отреже
от ревност плитките на плажа
и в миди ще затваря нежност,
с мълчание да ме разкаже.
© Мария Панайотова All rights reserved.
