Разкъсва ни...
Защо ме гледаш тъжно и сломено...
Подръж ръката ми, стопли я,
усойно спуска се нощта, студено...
Душата ми е черна, погали я.
Защо със всички сили обичта притискаш?
И аз, и ти отдавна знаем непробудените наши чувства...
И ето ме - готова до припадък да възвисна!
Да мога отново! Да бъда! Да вкусна!
„До гроба вярна" - Тъй сърцето рече!
Фатална вечер, всичко крещеше „Тринайсет"
Не пускай ръката ми, но си твърде далече...
Разкъсва ни, тебе и мене... Предай се...
Изглеждам слаба?! Всъщност твърде силна съм!
Да бягам, да се крия в сенките... не бива.
Отказвам се от теб, от смисъла в живота си, а трябва ли?!
Нощта е бледа, безобразно бяла. Сива!
Аз знам защо ме гледаш тъжно и сломено...
Подръж ръката ми, стопли я...
Раздира ме, разделя ни, убива ме... студено...
Искрицата безкрайно тлее, докосни я!...
***
И твърде трудно, твърде мъчно е,
един прозорец ни дели през седем дни,
аз знам защо ме гледаш тъжно. Страшно е!
В този свят няма Господ!... Лъжа е... Боли!!!...
© Йоанна Маринова All rights reserved.
