Размисъл
РАЗМИСЪЛ
Нощта е тиха, мрачна и потайна
и само вещиците на метли,
забързани за среща дълготрайна,
се кискат чак до първите петли.
Нахлуват мислите ми на талази -
запълват бързо всяка кухина.
Навярно искат да изместят тази,
продънваща душата тишина.
А тя бездушно, монотонно чука
с огромен чук във моите уши.
И чудя се във идващата скука,
какво ли може да ме разтуши.
Но... сякаш чувам някой да говори,
след него други, със сюжет познат.
И всеки иска всички да пребори –
да бъде личен, първи и признат.
И спомените спорят пред вратата,
навярно кой е най-добър от тях.
Но после се започва веселбата
и всичките избухват в бурен смях.
А мъката изпълва ми сърцето,
че с тези спомени израстнал бях.
Помръкнаха звездите и небето
дори косата вече побеля.
Тъгувах аз за младите години,
изпълнени със трепет и любов.
За моите китари, мандолини,
за песните и нежният им зов.
Пак спомням си за тихата Марица,
понесла бавно своите води.
За мен тя беше истинска кралица,
с корона от надвиснали върби.
Щурмуват спомените непрестанно,
а мислите прегарят във жарта.
Дори и огледалото е странно-
забравило е вече младостта.
А старостта ехидно ми се хили
и казва ми бездушно с глас студен,
че дните вече преброени били
и няма нужда повече от мен.
Тъгата сграбчи ме във свойте нокти-
поиска грубо да ме повали.
И сякаш драскаха ме триста котки,
очаквах всичко да се провали.
Извадих с мъка туй отровно жило,
а после си зададох прост въпрос:
“Не можеш да ме стреснеш ти, Плашило,
какво че ставам вече белокос?”
Не може възрастта да е мерило,
за хората и техния талант.
По-важно е духовното им било,
а не да имат сила на атлант.
© Христо Запрянов All rights reserved.
