Светът не беше добър...

... импровизирано, те

бяха в живота, но не познаваха своите нужди.

Не ценяха времето, което бе дар,

суетяха, лицемерничеха,

използваха другите,

нагрубяваха, обиждаха себе си,

любовта беше само клише...

... Небето се беше провиснало,

изглеждаше странно...

говореше нещо,

на тези, които имаха нужда от слух,

(макар и провиснало, бе далече от тях),

не разбираше, че познават това състояние... глухота

и продължаваше, своя монолог.

... дъгата се беше извила в обръч,

изглеждаше неразпознаваема...

не ги заслепяваше,

тя не знаеше, че подарява цветовете си

на тези, които нуждата им беше да виждат,

не разбираше, че познават това състояние... слепота

и продължаваше, да краси небето.

... земята беше пълна с изобилия

знаеше, разбираше...

за да следва своя кръговрат, трябваше да ги раздава,

и да бъде плодовита, разобличи хората и роди  ги отново,

за да познаят ценностите, без които тя самата е немислима.

... така светът стана добър...