Разтваряш в белотата мойте рани
По-мъдър си и все така могъщ -
разтваряш в белотата мойте рани.
Едва отрекла се от обичта - и изведнъж
тъгата в мен стопяваш - като лани.
И пак снежинките, завихрени от танц,
в пелена ще се превърнат там, високо...
Ти връх си мой! Величествен и ням -
с тях сълзите изтриваш, и с дъха си.
А цветето, което редом с теб цъфти,
все тъй очите ще зарадва на сокола.
И като песента е то, като през май -
понесена, излива се в простора.
Така тъгата моя горе, в висините,
стопява се и чака пролетта.
От нея капят в ниското стрехите
и внасят в мен частица красота.
разтваряш в белотата мойте рани.
Едва отрекла се от обичта - и изведнъж
тъгата в мен стопяваш - като лани.
И пак снежинките, завихрени от танц,
в пелена ще се превърнат там, високо...
Ти връх си мой! Величествен и ням -
с тях сълзите изтриваш, и с дъха си.
А цветето, което редом с теб цъфти,
все тъй очите ще зарадва на сокола.
И като песента е то, като през май -
понесена, излива се в простора.
Така тъгата моя горе, в висините,
стопява се и чака пролетта.
От нея капят в ниското стрехите
и внасят в мен частица красота.
© Петя Кръстева All rights reserved.
