Ретроспекция
Ти дори не разбра
когато от тебе си тръгнах.
Не видя в тъмнината
как протягах ръце
пак при теб да се върна.
Не задава въпроси.
Всичко беше останки
в краката ти
и огризки любов,
като смет до контейнер
захвърлени.
Не дочу и гласа ми хриптящ
да се носи развихрен по вятъра,
как ти върна прихълцващо ехото
просълзено от обич
,,Обичам...,
обичам ...,
Обичам те-е-е!''
Тази зейнала пропаст
пред мен и пред теб
беше радост в очите ти.
Аз се свличах по нея,
а ти...
се надбягваше с птичета.
По онази,
последна надежда
пристъпяше бавно,
внимателно
да потъпчеш почти като гнида,
но...
да не изцапаш краката си
и посипваше с пепел косите ми
и моята истина.
Та нали бе героят от приказка...
(какво ли съм искала?)
Ти повярва в играта на времето,
а то плетеше лъжите си
и ковеше най-острия меч
да убие брутално душите ни.
Още гложди онази сълза,
като пясък в очите ми.
Не една, бяха две...
ти така не разбра...
(ала всъщност защо ти е).
... щом със теб бях сама-
бях храна на пираните!
...и се лутах, загубвах...
по малко загубвах посоките...
© Анета All rights reserved.
