Само спомен
Опита да заспи... погледна, вън
бе много мрачно, и като завеса
тя спусна миглите си - като сън.
А там бе хубаво и беше светло.
Зениците! Морета от сълзи,
преливаха при всеки следващ спомен,
бе радостна, вместо да натъжи
и се пренесе в театъра огромен:
През сцената вървяха векове,
магьосница принцесата ориса,
едно момиче сякаш беше две -
едно дете бе, и една актриса.
Накуцваше протягайки ръце,
с превръзка на очите да открие
да стопли някой нейното сърце
и да разтури страшната магия.
...
Събуди се. И беше страшен студ!
Защо бе позволила на копнежа
да върне само спомен,
а светът.
Във него не остана светлина, нито топлина,
или надежда...
© Димитър Димчев All rights reserved.
