Самодивската чешма
I
Венчелистна самодива
в горски пазви все стои –
пази изворче бъбриво
с бистри, сенчести струи.
През нощта се вижда ясно
месечинното лице
да блести до строен ясен
над Балканското селце.
Щом на хребета открито
слънчев лик се появи,
тя се скрива под лъчите
във високите треви.
Вятър леко ли повее
над смълчаните поли,
шепнат листи, тя се смее,
робата й шумоли...
С шило, чук и лост, мистрия
Гиго тръгва по зори
извора в чешма да скрие
сред прохладните гори.
Ето, удари отекват –
майсторът чешма гради!
Самодивата сред клека
пак, невидима, се скри.
Камъни от канарата
кърти Гиго с тежък чук
и на плещите по ската
с лекота донася тук.
Денем зидовете дялка,
нощем някой ги руши!
В него горската русалка
влюбена е до уши.
Гиго дълго тя да вижда
тук, сред храсти и треви,
зида той, а тя раззижда –
изворчето прокърви.
II
Но веднъж в дола с върбите
тя в пастирка се вживя
на козарка дяволита
от селото сред нивя.
Огласиха хлопотари
двете букови била,
а в козите, в сянка свряни,
годежари той съзря.
В красотата й омаян,
под звъна, що чан реди,
той реши в темела тайно
нейна сянка да вгради.
На чешмата да пристане,
зид да спре да се руши,
а водата й да стане
лек за влюбени души.
Венчелистна самодива
гледа, гледа и мълчи –
част от нея си отива
с плач на сините очи...
Мина нощ, денят разплиска
щедро слънчеви лъчи,
а в чешмата кръст извисен
Гиго вижда да стърчи.
Нито камък непобутнат!
Струйки в чучурите два
всеки пътник ще разпуснат
с ромолящата вода.
Над коритото приведен,
той съзира две очи
на козарка с поглед леден,
с устни в чучур да ручи.
Песен нова да нарежда
колко влюбена била
в майстора с една надежда
Самодивската чешма.
© Иван Христов All rights reserved.
