Самопризнанията на хубавата Елена
От векове по името ми плюят
и за войната мене обвиняват,
Та ще помоля всички да ме чуят.
Каква е истината обяснявам.
Той, Парис, като всички ергенаши,
акъла дето в гащите си носят
Изсипа се във Спарта и отпраши
де що му падна фуста малко сносна.
И фукаше се, тоя хвалипръцко,
на Троя със богатствата несметни.
И мъж ми с девер ми – съвсем по гръцки –
скроиха как глупака да преметнат.
Защо се съгласих да съм примамка?
Не знам и аз. Защото го обичах.
Не Парис! Боже, тази смешна сянка
и на сатир е трудно да прилича!
На Менелай повярвах, че войната
ще свърши за година има-няма.
А после ще си вземе и жената,
и златните богатства на Приама.
Напук на всички приказки за вярност,
на Парис още пътьом станах скучна,
А Омир пък, от мъжка солидарност,
така и премълча какво се случи.
Приам прибра сина си непрокопсан,
а мене тихомълком ме отпрати.
Със злато да, ама каква ти полза –
аз вече станах повод за войната.
И старостта си в самота дочаках
в далечните земи на руси мизи,
А мъката изгриза ме, тъй както
водата морска пясъка изгризва.
Ни Менелай, ни Парис зърнах вече –
те бяха си открили обич друга –
Вкуса на кръв, звъненето на меча
по-сладки са от устни на съпруга.
Това стои зад сагата „любовна“.
За всичките игрички на мъжете
Жена ще има винаги виновна.
И тъй ще си върви през вековете.
© Таня Георгиева All rights reserved.
