Саморазпятие
Тишината вече ме измаря.
Спомен от усмивка ме души.
Опитвам се наум да разговарям.
Монологът в ехо не кънти...
Празното пространство е окови.
Чувствам и небето за стена.
Хиляди въпроси в мене ровят
като червей рохката земя...
И кънти главата като рупор,
ураганно в ехо се върти.
Отговори търся, ала сухи
вехнат те... Дали ще завали?
Впиват се пироните в ръцете,
времето палач и то мълчи,
а венецът трънен е в сърцето.
То от болка спира да тупти.
Нека си проплача битието,
скърца във зъбите ми грехът.
Като сняг белее ми лицето,
а трябваше да бъде светлина...
Спомен от усмивка ме души.
Опитвам се наум да разговарям.
Монологът в ехо не кънти...
Празното пространство е окови.
Чувствам и небето за стена.
Хиляди въпроси в мене ровят
като червей рохката земя...
И кънти главата като рупор,
ураганно в ехо се върти.
Отговори търся, ала сухи
вехнат те... Дали ще завали?
Впиват се пироните в ръцете,
времето палач и то мълчи,
а венецът трънен е в сърцето.
То от болка спира да тупти.
Нека си проплача битието,
скърца във зъбите ми грехът.
Като сняг белее ми лицето,
а трябваше да бъде светлина...
© Валентин Йорданов All rights reserved.
Поздрави!
