Тишината вече ме измаря.
Спомен от усмивка ме души.
Опитвам се наум да разговарям.
Монологът в ехо не кънти...
Празното пространство е окови.
Чувствам и небето за стена.
Хиляди въпроси в мене ровят
като червей рохката земя...
И кънти главата като рупор,
ураганно в ехо се върти.
Отговори търся, ала сухи
вехнат те... Дали ще завали? ...