Елизабет.О (Камелия Андонова)
2 1
Nov 28, 2017, 10:43 PM

Самота 

  Poetry » Love
639 1 3

Изведнъж беше станало студено. Зимата беше дошла. Колко бързо мина времето. Но за нея обаче сякаш то бе спряло. Тя слизаше по стръмните дървени стълби, на къщата, към мрачния коридор отрупан с картини. Беше поредната вечер, в която не можеше да заспи и отново започна да обикаля празните стаи. Пушеше цигара след цигара и чакаше с надежда той да се върне. Все още чуваше гласа му, чувстваше прегръдките и ласките му, целувките му по кожата си. Ароматът му се носеше из въздуха. Животът и без него вече бе загуби смисъл. Без него тя беше самотна и това я убиваше, бе изгубила желание за живот. В мислите и бяха само думите му колко много я обича и държи на нея, но защо го няма и я пусна да си тръгне нямаха отговор. Той бе наранил чувствата и гордостта и, но въпреки това тя не спираше да го обича и да се надява да се върне.

© Камелия Андонова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Хубаво е! Надеждата умира последна! Успех!
  • Мерси много
  • Силата на онази,
    истинската любов, която прощава всичко...
    Много ясно и образно описана силната болка
    след раздяла и въпросите, за които няма отговори.
    И никога няма да има. Докосна ме! Сърдечни поздрави!!!
Random works
: ??:??