Самота и вик
Самота и вик
Самотна съм! Липсват ми твоите слова!
Защо отказа се от тази нежност
гризе ме силно от вътре тъга. Това
разкъсва душата ми ранена за вечност.
Облича ме самотата пак в окъсаната дреха
смазва ме тишината, писък силен в ушите
мислех в края на живота, че си ми утеха
тъжна мъка притиска душата, гърдите.
Любовта край мене не спира, а прелита
докосва ме нежно, дарява ми тревога.
Какво е сърцето ми за тебе, мисълта ме пита?
Да продължа без отговор напред не мога.
Самота! Тревога! Ранено сърцето ридае!
Блъскам се в белите стени на моя дом
не срещам усмивка, душата не знае
сърцето като разбит камък с влом.
Отвътре напира тъжната стара песен
за жива раздяла, за живота неспрял за миг,
безумец ти си остана в мига нелесен
ще чакам края на моя ден в огнен вик.
© Йонка Янкова All rights reserved.
