Себе си останах
Губих, плаках, молих, страдах.
Падах, ставах, не се отказвах, себе си останах.
Предавали са ме, но и аз съм предавала.
Наранена съм била и други наранявала.
Пътя сама с две ръце си го отварях,
от грешните пътеки пак сама си бягах.
Изядоха преядоха ме много дълго страховете.
Стисках зъби и във юмрук си свивах ръцете.
Не посмях от живота си до днес да се оплача,
а безбройни белези от съдбата влача.
Съвестта със времето от мене тя изчезна.
Как във лъжлив свят, аз да бъда честна?!
Като мравка съм вървяла и като птица съм летяла.
Неразбираемите неща от живота съм разбрала.
Мечтите ми се размножават, а сбъднатите умножават.
Страховете ми сами днес се закопават.
Трудностите днес във джоба съм прибрала.
Искаха да ме видят на парчета, но останах цяла.
Самотата няма нищо със свободата.
Нито пък илюзията има общо със мечтата.
Миражът няма общо със реалността,
както и нощните флиртове със любовта.
Живота е игра, която безспирно ще превъртам.
И да няма изход няма, няма да издъхвам.
Сега да страдам ли, че някои от мене са избягали?!
Да съжалявам ли, че други са ме гонили?!
Завистта ви с дните направи ме красива.
Злобата ви ми помогна да съм щастлива.
Камъни хвърляте, но в тях се спъвате.
Мъгли ми пускате, а в тях се губите.
Отрова ми давате, а вие я гълтате.
Аз ли съм виновна, че късмета си изпускате?!
И важни хора губих, но и мен ме губиха,
дори кошмарите реални не ме пречупиха.
© Веселка All rights reserved.
