Събуждам се, протегнала ръце

към своето усмихнато лице.

В усмивката, някъде там,

човек никога не остава сам.

Ставам и чехлите обувам,

заставам на прозореца и на слънцето се любувам.

А вечер се любувам на Луната - голяма, светла и красива,

която не оставя ничия душа сива.

В банята зъбите измивам,

на мивката кранчето разбивам.

Водата бликва, разстила се като покривка,

не оставя никой без усмивка.

На закуската следва ред,

убеждавам се, че всичко е наред!

Излизам в тая топла утрин, облечена със роба,

прилична на някоя важна особа!

Мляко по пътя си пия и гледам как красотата във всичко се влива,

и ето - осъзнавам най-накрая, че съм щастлива.

Но разбирам и друго - имам нужда от нова причина за смях,

ухилвам се и питам: "Как чак сега го осъзнах?"

Купувам си билет и ето ме, на самолета,

докат' се усетя, качена съм на шевролета

на моята приятелка,

чудна обаятелка.

Към островите понесли сме се ний бързашки,

гледаме се и се хилим най-глупашки.

Стигаме и ето, синьо е това небе,

а в него всеки облак сякаш си гребе.

Тъй безбрежно, безметежно успокоява ни със свойта тривка,

че докат' се усетим - ей я шеговитата усмивка!