Шепа истина
В порой от спомени те нося,
а времето е придошла река,
от него сякаш милост прося,
а то в забулени лица
приижда на големи капки,
облива ме... залива те с потоци,
подава те на малки хапки
и брули ме в измислени пороци.
Търсиш бряг, за да се скриеш,
нагазил във високата трева.
В илюзия нима ще го надвиеш?
И пак поглеждаш своите крака
след хиляди пътеки неизминати,
повехнал цвят, а може би съдба...
В очи невиждани и нецелунати,
вперени към теб в прахта,
за миг откриваш смисъла
и после пак потъваш във тъга.
Къде е тази шепа истина?
И докога ще продължи така?
Е.И.
© Елена All rights reserved.
Поздрав за теб!
