Сигуно пропуснати столетия
туптят в невидимите вени на ръцете ми.
И спомени от светлини на чужди храмове
в зениците коват мъгли...
Сигурно са стъпвали по каменни пътеки
и кървяли са нозете ми.
И уханието мъдро на разлистените чамове
още в ноздрите ми стене.
Може би.
Сигурно познава кожата ми този топъл вятър.
Като стара риза помни как боли...
Да изстисква времето с нетленната си сила ...