Сибила
Здравей, момиче! Казвам се, Сибила.
Прощавай, че те стреснах изведнъж.
Във твоя вход на сухо съм се скрила,
че ме застигна този летен дъжд.
Не съм крадец, не бой се, мила моя!
Не съм и просяк, не вадѝ пари!
Изчаквам само мъничко пороя,
да не намокря белите коси.
Не искам хляб! Недей ме съжалява!
И аз била съм млада, като теб.
Каква прекрасна бях, сърце – жарава,
коси от пламък и очи – небе.
Макар, животът ми да беше тежък,
а хлябът често – жилав и корав,
но случих на човек – мъж, като кремък,
по детски чист и много благ по нрав.
Отчувахме си син, а после втори.
В любов живяхме, всичко бе добре.
Но мъж ми го прибраха по затвори.
Бил дисидент и заслужвал да умре.
Така и стана, там умря, в затвора.
Останах си с момчетата сама.
Възпитах ги да са достойни хора,
макар да им тежеше без баща.
Сега живеят двамата в чужбина.
Единият в Канада, музикант,
а другият изучи медицина,
спасява африканските деца.
Но ти, момиче, сигурно измръзна,
да слушаш мене, старата жена.
Прости ми, че езика си развързах!
То, със кого ли да си споделя?!
Дъждът поспря и аз ще те оставям.
Сполай ти дъще, че ме изтърпя!
Най-хубави неща ти пожелавам,
задето спря – душата ми се сгря!
© Керанка Иванова All rights reserved.
