Симбиоза*

            Всеки се стреми към успеха,

иска да го навлече като дреха,

но всеки път щом дрехата се скъса,

той чувства дълбока покруса.

Следва едно отчаяние,

за грешките разкаяние. 

Живота изглежда тъй мрачен,

а пътя по него невзрачен .

И след като грешка, след грешка извършва,

рано или късно, човек се прекършва,

губи самоувереност и воля

и му остава само едно “моля”...

Убеден, че сам не ще успее,

в небето почва да вирее,

на мечтите само да разчита...

А не на същността си упорита ...

Чака нещо да му падне на готово

и да оправи ежедневието сурово .

Без негови усилия да го изправи на крака,

но за тази цел няма толкоз здрава ръка ...

И не че копнежите са маловажни .

Те могат да са изключително снажни,

но ако си останат просто блянове,

носят само тъга и ядове .

И наистина, ако в облаците умно се вирее,

пътят почва да светлее,

но да разчиташ само на визуализиране,

е все едно да изкачиш върха чрез взиране ...!

А просто сърце и разум трябва да са във синхрон,

да свирят във един и същи тон.

Защот едното без другото не може

и душата ти за тях е брачно ложе ..

Виж...

Сърцето дава на човека целта

и пази мечтата му от гибелта .

Разума му начина показва

копнения път да спазва .

Взаимно те се допълват

и постижения бълват,

понеж как едното вземе да залинява,

другото тозчас го овладява …

Щом едного каже: Болката тъй страшно ме ломи!

Другия го скастря: Хубавото предстои...!

Ако пък здравомислещия реши: Да стане няма как .

Без аргументи ще му се отговори: Бъркаш пак...!

Преди нещо да се случи ума е плах

и от потенциални работи го е страх .

Докат оня слаб юнак без да мисли,

посяга листа следващ да прелисти .

А след като се срути всичко ,

докато Сърцето стене самичко ,

Разсъдъка не спира да го убеждава ,

На подтик следващ да се отдава ...!

И така : ...за да успееш, 

трябва да умееш -

Хем безусловно да вярваш,

хем да мислиш щом се парваш !