Сираче
Всяка сутрин я виждах, вървеше
по отсрещния сив тротоар –
мисли в крачките малки редеше
и мечти от усмихната жар...
Беше още хлапе, но чертите
на лицето й с огън свенлив,
преобръщаха погледи мъжки
и събуждаха порив красив...
Тя протягаше жълто петаче
със ръка като бял минзухар,
плахо хващаше топло геврече
и го скриваше в своя кошмар...
Във торбица на клето сираче
сред изгубени много сълзи,
после спретваше малка сергия
с книги мъдри и думи добри...
И растеше – събудена пролет
в дните дълги, разпукала цвят
и годините раждаха полет
от очите й – див необят...
а гевречето, верен приятел,
я целуваше – с дъх на сусам
и когато момче заобича
със черти на красив мохикан,
тя си тръгна от нашата улица
и в чужбина днес сбъдва мечти,
ала сутрин все още я чакам аз,
като слънце във моите дни...
© Михаил Цветански All rights reserved.
, Силви 
